Преди време говорихме за силата на изображенията, които регистрират трагедии, за това колко присъстват те в новините и в големите награди за фотожурналистика. Трудно е обаче да се измери човешкото измерение, до което може да достигне едно изображение, от което става ясно, че то не е само графично - то е свързано с болката на хората. Трудно е да се оцени и цената, която то взема от онези, които са от другата страна на екрана,Често се разглежда като "лешояд", който разваля крайното право на страдащите. Говорихме и за Кевин Картър.

Тази седмица списанието Екип публикува свидетелството на Таслима Ахтер, бенгалска фотографка, която е била в развалините на сградата, срутила се в Савар, в предградията на Дака, столицата на Бангладеш, на 24 април. Тя прави една от онези снимки, които трудно се забравят. Тя я нарича Последна прегръдка ("Последна прегръдка") - образ, който символизира трагедията, при която загинаха повече от хиляда души, а близо 2500 бяха ранени.

"Много силни снимки бяха направени след опустошителното срутване на текстилната фабрика в покрайнините на Дака. Но се появи една сърцераздирателна снимка, която улови тъгата на цяла една страна в едно изображение", пише Екип на своя уебсайт.

Бенгалският фотограф Шахидул Алам, основател на южноазиатския институт за фотография Pathshala, заяви пред списанието, че изображението е "дълбоко обезпокоително, но и страшно красиво. Прегръдка в смъртта, нежността му се издига над развалините, за да ни докосне там, където сме най-уязвими. Спокойно ни казва: никога повече".

"Всеки път, когато погледна тази снимка, се чувствам неудобно - тя ме преследва. Сякаш ми казват: "Ние не сме номер, не сме просто евтина работа и евтин живот. Ние сме хора като вас. Нашият живот е ценен като вашия и нашите мечти също са ценни".

Тя разказва още пред списанието, че отчаяно е търсила да разбере кои са тези двама души, но не е могла да намери никаква следа: "Не знам кои са те и какви отношения са имали."

Няма съмнение, че снимката ще заеме челно място в големите конкурси за фотожурналистика догодина, когато ще се прави равносметка на международното отразяване през последните месеци. Изглежда, че това е нещо дори необходимо, защото последиците от тази трагедия (може би "престъпление" би била по-правилната дума) не бива да дремят под развалините. Това би било начин да се успокои несигурността на Таслима:"Заобиколен от тела, през последните две седмици почувствах огромен натиск и болка. Като свидетел на тази жестокост имам нужда да споделя тази болка с всички. Затова искам тази снимка да бъде видяна."